Под булото на явна психодрама
аз водя монолог за двама.
С умението на виден кукловод
под нервен музикален съпровод
аз пиша реплики за две лица
и всеки път по малко се сбогувам.
Аз драскам в дверите на листа,
но взорът ми отдавна не е бистър.
Защото аз копнея за ответ,
а твоите ответи не са истина.

Всяка сутрин си измивам зъбите,обличам си просунатите гащи и напускам стаята.Вървя по коридора с най-широкия разкрач,все едно се шляя в парка.Преди това съм сложила спиралата в торбата.Някой път замръквам другаде.След като напусна блока си,минавам край казаните.Те са миризливи,но са шарени.Като всичко,което се опитвам да направя.После се прегръщам най-безцеремонно с непознати недоспали недодяланици в автобуса.Почти на всеки 5 мин. имам силен порив да покажа среден пръст.Въздържам се.Работя малко,с много хора.Минават ми на лента пред очите.Въпреки това ги помня и им се усмихвам твърде често.Понякога на мен ми се усмихват.По-често ме товарят и отравят.Някой път се случва и да уча.Чупя си бисквитите на половина и си вадя с тях лютеница от буркана.Не обичам да си мия лъжицата,затова гледам да не я използвам.Всяка вечер спя.Сънувам сложни ситуации.Събуждам се и ставам през нощта.
Нищо изключително,забележете.Ежедневието на един обикновен келеш.Не ме харесвайте напълно,само ми кажете "Да".Поискайте ме да остана.Така отново ще поискам и аз.

Всички изглеждаме трескави,защото сме хронично болни от умора.Защото сме безвъзвратно изтъркани от говорене,пресмятане,от страх да се повзрем в мечтите си..Предъвкани сме от собствената си начумереност.Слънчеви хора,търся ви.Търся ви от чисто егоистични подбуди.Искам да вдишам живец.Искам вашите цветни бръщолевения да заглушат досадните ми въздишки.Има ви,мяркала съм ви.Потърсете ме,хайде.Нямам много време да се оглеждам за вас,заета съм с умора и сивота почти винаги.Не искам да съм умора и сивота почти винаги.Не ми се говори.Блее ми се.Не ми се подскача.Краката ми се подуват.Не ми се крещи.Шепти ми се.Очите ми са стъклени от къси нощи.Искам да блестя.Не да заслепявам,само да топля.Ще ви сгрея,ако ме помолите.Само някой да ме сгрее първо мен...

Изгрев е.До теб не се събуждам.И с теб не срещам залеза.Не тичаме в дъжда.Не лягаме в ръжта.Не виждаме в едни и същи цветове.Не пием.Не говорим.Не идваме.Шепнем.Шепнем ли наистина?Мълчим един за друг,горчим един за друг.Вихрушено и страшно.Прашни са ни думите.Ръждясали.Аз с Теб Не безброй неща.Аз до Теб Нищо доста пъти.Задави ли се пак от моите многоточия?Недей..Преглъщай..Дишай.
Не си ми по угода..Неудобен си ми сякаш.Колко сякаш?Ами винаги.Ала?Тогава?Хм..Гнил си ми.Нагарчаш ми.Всичко ми смущаваш.Всичко ми е в чер пипер.Преглъщам те.Кихам.Позадавям се.Очите ми потичат.И тъй така,и все натам..Искам да те изгреба с лъжица.Да ти се обясня натясно.Не в розово-безумни чувства.Не в обсебеност.Искам да те посветя в докосване.В срещане и пълноценност.В нужда без необходимост.В шантава взаимност и преплетеност...
Не идвай.Просто почети.Зачети за мен и моите герои.Те са дрипави и рошави,целите в червени кръпки.Инат и Нежност,Глупост и Надеждност.Не искам да ги опознаваш твърде.Може да не ги харесваш.Допускам,че са ти досадни.Не ги прегръщай.Приеми ги.Погледни ги.Виж ги..
Кога,дали и по каква причина ще ме прочетеш..?Ще почакам.Ще послушам кротко гадостната кашлица на своите опасения.Болни са и понакуцват.Ще им мине.Купих им одеве патерици..

Дишам.Вдишвам като смисъл.Като облекчение.С трепетни и скръстени в молитва длани.Сухи и напукани,като сърце.Вдишвам тъмнина,облечена в тамян.Виждам мрежички от светлина.Една.Една едничка думичка и толкоз.Моля.Моля се.За порив,за усмихнатост,за мощ.Мощ над себе си и страховете си.Мощ за продължаване.Мощ за бъдене.Да бъда.Не възхита,не прехваленост,не дори на пиедестал.Само простичко да бъда.Истинност и волност.Воля.Оцветеност.Пламенност и топлина от свещ.
Вдишвам своето вълнение на талази.По-силно се явява от цигарен дим.Малко по-горчиво е обаче.И в неговия храм съм най-смутена,най-несигурна и най-незнайна.Но точно в него искам да остана.С молитвените длани да го милвам.Макар и груби,да го увещават,че няма в джобовете да се скрият и с нервни пръсти да пробиват дупки.Ни в плата,ни в червената ми воля.Няма трепетност и живост там,където има пълна яснота.Слънчевият цвят се ражда в сивото.Вдишвам всеки нервен вопъл не за да го глътна.Искам да опитам от вкуса му.Искам да опитам.

Нямаше ли кой да ми каже?Имаше.Нямаше ли кой да го чуе?Нямаше.Светът беше пред мен,до мен,под мишница,в очите ми.Свободата беше тъничка окова.Но сега ми е нашийник.С шипове.Да мога всичко да си мисля,да си искам,да отивам,да се връщам,да обръщам гръб насам натам-можех всичко,мога го и днес.Но ми тежи.Тежа от безтегловност.Потъвам в безидейност.И несигурност.И тъпо,тъпо,тъпо топката в стомаха тъпкано притиска слабата ми смелост.И надуват се от слабост и нозете ми, и волята..

Край.Достатъчно.Стига.Не мога повече.Не искам повече.Достатъчно.Не виждам смисъл.Край.С едничка дума или словосъчетание приключваме,отричаме,отхвърляме.С едничък отровен поглед изпиваме животите на дните си.На мечтите си.На хората,с които ги обвързваме.Кога наистина е времето за спиране обаче..никъде не пише.Никой не говори.Само тишина и недомлъвки.Видна недодяланост.Да приключа.Трябва ми мотив.Мотиви-казан със супа да забъркаш.Причинност-очевидна.Нагласена и добре измислена.А кураж?
Ъъъм,простете,да сте срещали един Кураж?Облечен е в неясни тонове,с прошарено-разрошена коса.Накуцва леко.Пуши.Очите му са сивкаво-графитени.Блестят като желание.Освен това не е общителен.Не заговаря никого.Говори сам със себе си.На себе си,с шарено-комичен плам.Мирише на тамян и огненост.По-скоро си е адски луд.Той,да,него,него търся.Не може да не сте го зървали поне.Броди из всичкото и се оглежда налудничаво.Оглежда се за мен.За теб.За нас.За вас.За всички.Ние да го заговорим.Да го поканим вътре,в топлите туптежи на своите кървави стаи.Да го почерпим чаша благост и да дарим на кокалестите му пръсти стръкче от чудесно намерение.Да го приемем.В себе си,за себе си,за дълго,ако не завинаги.
"Край" не означава винаги раздяла и горчивина.Идва краят и на лошите неща.И съмнението,и раздразнението,и най-раздиращата болка имат свои срокове на годност.И те окапват,изтичат като ненужна гнясна мазнина от стария фритюрник на малкия ни Ад.Понякога сам Краят е Начало.На нови смисли и трептения.На нови заключения и заклинания.Достатъчно на всичкия гнетеж.В метежен бунт неизживените пориви на време или късно изриват закостенялостта.Сега сме тук,сами,ядосани,с юмручени ръце и тежки стъпки,изправени пред сенките на своите собствени неща.Мечти и страхове,забравени отдавна.Ще ви разчистим.Някои ще се спасят.Другите ще ги изчистим.Оцелелите ще ги изкъпем,срешем и нахраним.Ще ги напишем с нови,Главни букви.Няма утопичност тук.Има личностен конфликт и..подтик за решение.Когато нещо ме души,умирам или удушавам него.
Горим.Претегляме.Горим.Решаваме.И все горим.

Липсва ми да бъда странна.Отдавна спрях да съм Декември.Беше хладно,но обсебващо и сигурно.Беше като пъпеша,който настървено дълбая с металната лъжица за вечеря.Гумен и безвкусен пъпеш,със сладост по-скоро нулева.Но докато лъжицата не загребе от кората,няма да спра да поглъщам парчетата зелена гума.Липсва ми да съм далечна и безсладостна.Липсва ми да ме гадаят безуспешно.Бях причудливост и стомана.Бях множественост.Имах самота и отчужденост.Случваше ми се да бъда сянка.Честичко кипях в консервативност.Липсва ми загадъчност.Липсват ми моментите,в които в чуждите очи прочитах неразбиране и отегчение.Липсва ми да бъда скучна.Липсват ми и погледите на насмешка.На надменност.Мога да забъркам цяла тенджера с неща,които скромно бях.Мога да добавя към сместа идеята за нещата,които можех да бъда,но не бях.И в крайна сметка,след като разбъркам парченцата отминало безредие,долавям непознат за обонянието ми аромат.Прилича ми на опияняваща съвкусица от медено с лимонено..Това е То-Нестранното.Това е не-Декември.То доминира в моето меню от време насам.Кисело до сладост и сладко до вгорчаване..Това е Моят Днешен ден.Това съм Аз.От чуждите лица струи желание.Струят мечти и цветове.Стрелите им са лозунги за слънце и всеобщност,за споделеност.Не ме гадаят-Виждат ме!Не съм стомана-не посичам никого.Не съм загадъчна-рисуват ме..Разказват ме с приятни прилагателни.Усмихват се,когато проговоря.Усмихвам се и аз.Когато те цъфтят край мен,аз мога ли да бъда скучна?Мога ли да не разбирам мотивите за нежен поглед и добри очаквания?От Декември ми остана само мъничко,колкото да си го скътам в джобчето на кеца.Туй то мъничкото е онзи пъплещ хлад,който ми навяват мислите.За неща.За отношение.За смисли.Който ме запраща надалеч.В преди.Тогава почвам да си липсвам.Искам си обратно странността.Искам да ме мерят,да ме драскат,да ме пишат,ала никога да не успяват.Искам най-надменно да стоя над надменността.Но тези пориви към "Беше" и този тъп прозрачен вкус на гумен пъпеш изтриват от менюто ми онези нотки медено-лимонени,които ме разбъркват като с миксер.И ето пак,сега,отново,тук,за пореден път на моето внимание Аз безпогрешно проумявам колко е безвкусна гумата;как искам да преглътна залък сладост;колко е прекрасно да Ме виждат.Е,липсва ми понякога да жиля в стил Декември.В такива случаи откриването на невинни жертви не е голям проблем.Но личният ми календар показва друго в повечето дни.Разпръсква жълто.На страничката пише топлота.И всичко предполага диалог.Монолозите ми хващат прах и избеляват.Настана нов сезон.

Видях ги.По най-истинския и неподправен начин.Най-милите ми хора.Понякога целенасочено се взирах в грешките им.Боядисвах ги в кърваво червено и ги забивах на кол.Да се видят.Да Ги видят.Да ги видя.Често ги разглеждах непреднамерено.Онова,което търсех,се набиваше на очи без да напрягам зрението си.И те се давеха в широките ми зеници посред нощ,тълпяха се в слепоочието ми и аз не веднъж ги премислях.Тях.Най-милите ми хора.Замервах ги с подигравателни тоналности.Премервах ги.Везната главоломно се накланяше като обезумяла.Ту насам,ту натам.Без никаква проява на послушно постоянство.
Не съм злоблива и зловлечена.Отричам.Не искам да наказвам окончателно.Но само с взиране и щипане човек познава.Своята комедия.Трагедията на другите.Посиних най-любимите си хора не веднъж.С хапливи забележки и етюди,внушаващи вина.Но синините избледняват.След тях остава порив към внимателност.Защо да не синя тогава?
Видях ги.Познах очите и стрелите им.Проникнах в най-червените им пориви.Обикнах сладостната им наивност.Поносих на гърба си килограми от гнева им.Затова са най-любимите ми хора.Защото мога да ги нарисувам.Мога да изрецитирам страховете им.Мога да ги изтанцувам.За какво да си мълча?По-добре е да ги видя.Истински и неподправени.Уплашени.Оголени като фитилчето на тъмна свещ.За да пострадам с тях.Да се кикотя с тях.Да ги помилвам с красноречие.Да се прегърнем в споделеност.

Ironic.

Imalo edno segashno vreme.Dnes.
Sutrin,potopena v ledeno kafe.Pladne,prizemeno ot vuprosi.
Priqtnostrashno e da osuznaesh kolko si naludnichav ponqkoga.Dnes naludnichavata sum az.Ednata mi ruka e vkopchena v chashata,ot koqto s nedoverie me gledat angliiski dvorcovi litsa.Istoriqta na edin narod stoi na masata do mishkata,izobrazen.Na chasha.A moqta istoriq?
Lqtoto me plashi.Do bezumie.Ne me obzema trepeta na plajniq vupros.Kapela nqmam.Sandalkite mi sa ot starite kolekcii.Sluncezashtitata ne sum osigurila.Tova neblagosustoqnie na morsko-letniq mi duh ne se dulji na nqkakvo nevejestvo.Ostavqm chashata.Kakvo e?Koe e strashnoto,koeto plete v stomaha mi kulbo ot obezumeli peperudi?
Neznanieto.A bqh tolkova smela na novogodishnoto party,kogato si obeshtah veche nishto da ne si obeshtavam.Kogato v edna glutka shampansko udavih poriva na svoqta celesuobraznost.Izminaha stotitsi dni na nepredvidimosti I vulneniq,koito spletoh v shareno kilimche.Oblecheno v gramatika zvuchi kato minalo svursheno.Sega obache lqtoto mi maha s luchite si.Privetlivo,a az sum cqla nedoverie.Zvuchi mi kato shtipka kanela,primesena s cheren piper.Natrapchivo na vkus I neopredeleno.Draznenie za setivata.
Otkrivam proklqtieto si v nepretenziozniq fakt,che razpolagam s kupchina svobodno vreme.Priznavam si,ne mi e bazova potrebnost.Vremeto ne oznachava samo markovi slunchevi ochila I skup kokteil v koketna chasha.Predpochitam kritikata ot litsata na kralitsite,koito sharqt nai-dostoino moqta.Vremeto nagarcha I uhae na samotnost.Na nezavurshenost.Na bleene v ednichka tochka.I az premnogo,predulgo I presileno se udrqm v tezi svoi strahove.Ne e li tova naludnichavo?Priqtelstvoto mi namiga izzad vseki ugul.Dori I gulubite me privikvat sus svoeto nosovo bobotene.A az sum se otdala na mudruvane.Na nepokorni razsujdeniq pred smisula na svoite letni chasove.Za tezi,deto ne izdigat v kult prikazki za zamutsi ot pqsuk I tropicheski zagar-potursete se.Pletete v po-razlichni prejdi svoite dni.Pishete svoq smisul.Iztancuvaite go.Iztananikaite si nervnichko melodiq.
Ne sum partien lider.Tova ne e skandirane s cel visok vot.Az samo iskam da podskazvam,dosusht kato v shesti klas.V neznanieto si za tova kakvo da tursq v jegata na letniq pokoi uznah podrobnosti za sebe si.Poglednah se.Smutih se ot vidqnoto,no ne dotolkova,che da se otvratq.Ot tazi mnima sreshta sus se rodi i I nova umnotiq.Dragi vie tam,chetqshti,vuzprepqtstvani ili ne,no samokritichni I smuteni dosta ponqkoga,trqbva dobre da znaete,che,kolkoto I vulnuvashto da e da se nosish po techenieto,zdravoslovno e ot vreme na vreme da se vkopchvash v nqkoq nadvesena klonka.Zashtoto imenno blagodarenie na tazi klonka ot ne-znam-kude-si si poemash vuzduha za novo gmurkane.Taina e,no moje da go kajete na vseki,koito nqma celesuobraznost v djobcheto na svoite namereniq-dori I techenieto ne se luta suvsem bezcelno.I to ima svoqta posoka.
Na vratata se pochuka.Dali ne e Gospojica Uverenost?Nadqvam se da bude tq.Ne znam kude,koga I kak shte se natukna na svoq lichen smisul.Dali shte se promukne po terlici I krotko shte zaspi do men,ili shte grumne kato mulniq sled silen chelen sblusuk s neshto ot neqsno estestvo.Znam samo za moshtta na svobodata si.Svobodata da izbiram.Tumen lak za nokti.Tuk tam nqkoi zloben pogled.Turkoazeno,maslineno zeleno.Ringtone.Telefonen nomer.Kopnej po gudel ot poznata muza.Po trepet ot poqvata na nova.
Otnovo se pochuka..Edin moment.Dovijdane.Tova e tq!

За чашата в оранжево и синьо.За тихите въздишки сутрин.За слънцето,което се прокрадва.За мириса на пролет и очаквано.За хрупкавите ми надежди.За глътките изпъстрен въздух.За люляка.За скърцането на вратата.За шкафа,който тихо хлопва.За връзката от черно кадифе.За книги с интересни думи.За прах и за трохи.За веселост.За тонове изпито раздразнение.За повея на тишината.За шум и многоцветен крясък.За всичко мога да разкажа.Приказка.За главните герои.За теб и мен.За тях.За вас.За смелите ни въдици.За смешния ни улов.Улов.Ето я развръзката..Края няма да напиша аз.

Срок на годност.

Picture this.Хипотетично.Стройна хубавица с дълга слаба шийка и тънки пръсти.Лебед.Самодива.Покахонтас.Стига.
Picture this.Съвсем наистина.Стройна хубавица(относително) с дълга слаба(относително)шийка и тънки(Моля?!?!?)пръсти.Да се представя.Приятно ми е.Аз.Четвъртък сутрин.И завинаги.
Яде ме.В повечето случаи не знам какво.Не знам защо.Днес обаче ми е ясно.Ръцете ми,тези поразително подобни на малки колбасчета пръсти,треперят често,но не толкова често,че да не мога да си служа с тях.Благодаря ви,хей ръчички.Благодарение на вас обслужвам адекватно музите си.С вас именно мачках глина.Вас изцапах.С вас оцветявах слънца.Вас наклепах в синъо и мечти.С вас отворих заветния пакет бутер тесто и оформих онези некадърни(но вкусни!) банички.
Простете ми.Защото от смущаващо дълго време насам единственото,за което ви използвам,е да си пудря носа и да натискам машинално копчетата на трохясалата клавиатура.
Няма ми я.Музата ми я няма.Защо да ви заблуждавам,мои дебелички,грубовати пръстчета?Всеки ден ви успокоявам.Утре,казвам,утре ще я поканя.Тя ще дойде.Може би е в съседната стая.Или дори по-близо.В чекмеджето-бардак в дясно от мен.Но утре идва.Преваля пладне.Настава вечер.Второ утре.Трето.Не тъжете.Защо я няма,проплаквате.Ти си виновна.Аз ли,озадачавам се.Щом не иска да дойде,как да я накарам.Насила?Да я вържа с примка около красивото вратле и да я чакам отегчено,докато реши да ми изплюе вдъхновение?Неверница,обвинявате ме вие,безпомощните ми ръчички.Обиждам се.Не може да сте прави.Не може..
Прави сте,по дяволите.Сърбеж.Копнеж.По гъдел от позната муза.По трепет от появата на нова.Виновна съм.Неверна съм.Не трябва.Не мога вечно да седя вдървена пред вкоравения поглед на монитора и да критикувам Нея,че ме е забравила.Че Ни е забравила.Друг забрави.Аз.
Ще е почакам пред вратата.Отварям чекмеджето.О,невернице,надникни във друга стая.Може би се крие там,а може би открито и величествено твори със пръстите на някой друг.Не може?Може.Аз я изоставих.Музо.Как да те умилостивя?Бисквитка?Мил поглед?А сълза?Ела.Ела да ме вживиш,защото мразя да угасвам.

Съвет-не се поглеждайте,ако не сте готови да се видите.Не напудрения образ в огледалото.Не високомерния израз.Не смачканите във фалшива усмивка устни.Не.Не е това.Не е това,което изисква подготовка,за да бъде видяно.Отражението в лъскавата повърхност-то е само шушулка от фъстък.Онова,което е навлечено с нея,то е главоблъсканицата.То е миш-машът.То е страхотията.Защото,ако надзърнеш под шушулката,ако се Видиш,ако се Огледаш,може и да се Смутиш.Доволно,премного,даже доста.Може да се отвратиш.Но може още,в следствие от покрусата,да стигнеш до сътворяването на някоя умнотия.Като например-вълнуващо е да се носиш по течението,но е хубаво понякога да се вкопчваш в някоя,висяща от не-знам-си-къде,клонка.Защото,драги Вие там четящи,възпрепятствани или не,но критични и смутени доста понякога,трябва добре да знаете,че и течението не се лута съвсем безцелно.И то има посока..

Восъчно

От часове наред провеждам странни разговори.На по чашка дъжд и мъдрост.Разговарям в тиха стая,сред облачета евкалиптов мирис.Сред дремещата светлина.Разговарям със копненията.С мозаичното им естество.Някои се червенеят,други са забулени в сиво-черно.Редуват се у мен като у стара филмова лента.И винаги пристигат оцветени все във същите нюанси,ала понякога са по-наситени,друг път са като изтрити с гумичка.Като деним.Измивам ги с поток от въпросителни..Защо сега връхлиташ? А защо не вчера? И кога отлиташ? Как да те измеря? Те,копненията,мълчаливо ме обгръщат и..приспиват краткотрайно демоницата на любопитството.По-късно ще говорим,утре,след известно време..Никога.Все това невинно ми напяват.А Малкият принц у мен тропа усърдно-инатливо с крак и пита,вика,къса въздуха.Защооо?
Восъчни сме.Восъчна съм.И всеки ден,и всеки миг,и в радиуса на всеки смисъл до овъгления от пламъци фитил на моето бъдене като от никъде долита новият Копнеж.Същият Копнеж.И онзи от преди.И утрешният също.Със своята магична пръчица(игла със забучено на острия й връх въгленче) докосва мен.И восъкът по крайниците ми омеква.Докосва теб.А аз съм вече разтопеност.И пламъкът дълбае в тялото ми по фитила.И ме сгрява и разтича.И ..загасва.
Копнение.По страсти.По лица.По звук.По вдъхновение.По допир.По благоухание.По смисъл.И по съдържание.Палиш.И угасваш.И загасваш.Погасяваш.Подкосяваш.Аз ли?Аз отново се събрах от пода.Моделирах своето тяло,същото е.Но същността си не успях.Защото регистрирах нещо ново.По вените ми тича нов импулс.Прилича ми на трепет.И на електричество.На дух.Прилича ми на еволюция.На неспокоен пулс.Така е тук,сега,след миг,завинаги.Защото сме от восък.Преливаме от едно състояние в друго.Пластични.Пластелинени.И както се топим и тлеем,така се вкоравяваме.Без дим.

Ден не знам-си-кой..Ден,омазан в шоколадов крем.И слънчевост.Ден развълнуван и трепетен.Накипрен с цветни одежди.Хубав ден.Довиждане!Предай на следващото утро своя чар.Харесва ми.

И миг,и два,и стон,и тих
отнесен розов шепот.
И снежен дъжд от рой сълзи
блести във виолетово.
И златен лъч във ръж-коси
се къпе безнаказано..
от длан дланта изплъзва се
и гмурка се във залеза.
И юда есен зорко бди
над думи неизречени.
И полъхът на нов копнеж
се буди бодър вече.
И сянка с есенни коси
през ръж от болки тича
и в рани са нозете й..
май някой пак обича!

Случвало ли ви се е някога да се удивите от собствената си смелост?Да се погледнете отстрани и да се изумите?Този дързък шемет с надменно-предизвикателен поглед-това аз ли съм?Умираме стотици пъти,но след всяка смърт придобиваме по една нова уродливост.Била тя нагла подигравателна усмивка или стигаща до извратеност разкрепостеност-усещаме я,другите я виждат.Боли при допир с нея.Давай!Предизвикай ме!Нахъсай ме!Да те убода!Да те пронижа!Тръгни си!Ще се върнеш..Ще поискаш пак да те убода..Пак да те убия..Връзките между нас-това са спойките между моите и твоите уродливости.Днес са тънки нишки от добри намерения,след известно време стават плетеница от конопени въжета..После ръждясват.Непостоянство на материята.Но перманентна непрекъсваемост.Иди си!Не се връщай никога.Но ще помниш.Че си ме предизвикал.Че съм те предизвикала.Че съм те оплела в златна паяжина от добронамереност.Че съм те обесила на конопена примка.Че съм те отровила.С ръжда.
Който и да си!Когато и да е..Ще поискаш още.

Алергична съм към критики.Самочувствието ми веднага се обрива..Зачервява се.Но нищо.За утеха някой велик ум е измислил кюфтетата.Да са две.И да са топлички.Ако може с гарнитура,ориз със зеленчуци например.С екзотични подправки,само без критики,ако обичате.Но къде дават така?Няма отърване от тях.Ходиш си насам-натам ей тъй,подсвиркваш си нагличко и -уупси!бум!тряс!-някой ти изсипва отгоре солена критика с черпак и после те "погалва"с него по главицата.Но нека.Сладкото в прекомерни количества вреди.

Шарено.

И вчера,и днес,и утре сме кълба от шарени емоции,в които по неповторим начин са вплетени сребърните нишки на съмнението.Миговете са квадратчета от кръстословица.Понякога ги запълваме адекватно,понякога нямаме химикал.И ги оставяме празни.Съмняваме се..коя е правилната буква и съществува ли такава?Не е ли достатъчно да изберем подходящата,а не непременно онази,която участва в образуването на скучна еднозначна дума?Да попишем безумици..Да подраскаме в квадратчетата.Да порисуваме слънца и смешни човеци с големи носове и накривени шапки.Да превърнем черно-бялата кръстословица в цветна мозайка.Да оживее от цвят.Да се разстели над сивото като вълшебно килимче.Няма да полетим с него.Ще лежим задружно върху килимчето от мека шарена прежда и ще натискаме сивото.И то ще се поумори.Ще задреме.Докато не решим да си отидем.Тогава всичко пак ще стане на квадратчета.И буквоблъсканица.Последвана от драсканици.Защото и вчера,и днес,и всякога сме кълба от шарени емоции,в които по неподражаемо безредие са вплетени златните нишки на лудостта.Лудостта да оцветяваме празните квадратчета,а после да оставяме боите да изсветлеят.И да ограждаме петната с прави линии.Отново.

Оранжево.

Посях беля навсякъде!Лепило по клавиатурата,боички по пода..А бюрото се кипри в оранжево..Защо ги боядисват тези портокали?? Не съм много разхвърляна по принцип,но от 19 години все не мога да си събера нещата в чантата и мисълта в главата.Пакостя средно-статистически,почти ненатрапливо.И редовно си чистя ботушите(с изключение на дните,когато вали).Знам ли..?Уж имам чекмеджета за всяка чуднотия,а около мен всичко е вещи.И беля!И тъй като единственият начин да отговоря на въпросите си,е да се самопосоча като главното отговорно лице за царящото "мазало all over",си измислих оправдание.Разхвърлията храни творческия дух,рекох си и се самопомилвах.И наистина..Какво по-очарователно от стотици(а може би и хиляди)малки трохички,сгушени между копчетата на клавиатурата!?!Viva la уютно безредие!

...

Хей,ти,който следиш за правописните ми грешки и тайничко ми се възхищаваш или явно ми се присмиваш..Ти,който може би дори не знаеш за съществуването на този блог,но ти предстои скоро да го откриеш и да му посветиш част от времето и вниманието си..Ти,който с анонимната си критика си способен да ме изравниш със земята или да ме изстреляш до статус "приповдигнатост с нотки на прекомерна самоувереност".Да,ти..Лека нощ.Не се отказвай от мен!Каня те на по чаша топло капучино тези дни..

..

Не чукай.Просто влез и..нищо.
Безшумно отвори и затвори.
Ела до мен в студеното огнище,
от ледено-зеленото пийни.
Омаян,ще поискаш да останеш.
Окаян,ще обичаш,ще решиш,
че имаш сили всичко да направиш,
че можеш лесно да ме подредиш.
И с пръсти потреперващи ще търсиш
от пъзела най-липсващата част.
И късно,доста късно ще откриеш,
че пъзел,но неподредим,съм аз.
Не дишай.Просто спри и..нищо.
Без ропот замълчи и угасни.
Ела до мен в студеното огнище.
Пийни последна глътка и..заспи.

За отдадеността или От колко внимание се нуждаят жените?

„Мисля,че ти обръщам достатъчно внимание”
Изказване от този вид рядко извиква адекватна реакция у една представителка на нежния пол.Още повече,че подобен „бисер”,отронил се от голямата уста на някой чаровник,канализира педантичната женска мисъл в поне десет различни посоки.Тя неминуемо започва да го перифразира,докато по силата на своята желязна логика не го преобразува в трагичното „Мисля,че изискваш повече внимание,отколкото ти е необходимо”.Преведено на езика на истерията-Да на шоколада!Да на носните кърпички!Да на изключения телефон!
След поредното блокче млечна наслада обаче идва равносметката-дали е имал предвид точно това?Дали не е искал да ме подсети за съществуването и на други индивиди,като например..хм..семейство,приятели,рошав котарак..?!?
Да развееш бялото знаме е далеч по-трудно от това,да приготвиш вечеря за четирима,без да си хващал тенджера през живота си.А да се погледнеш отстрани и да се изсмееш на собствената си глупост-това вече е върхово постижение.Имам чувството,че малките поражения са къде къде по-очарователни от постиженията -с дъх на черен пипер и загоряло..Аз не мога една супа да забъркам,колкото и да се суетя и да я обгрижвам,а изисквам слонски дози внимание.Накъде съм тръгнала ли?Към топлата витрина.Добър ден!Двеста грама ориз със зеленчуци,моля!И един черен шоколад…Днес не съм настроена за подвизи,но утре..Утре ще забъркам супа.

Въпреки.

Февруари.Киша.Навъсени лица,скрити под цветни шапки.Кръстовище с локви.А аз тъпчех из локвите и се усмихвах наум.И разговарях със своята смахнатост.Поговорих със слънцето.Накъде,попитах любезно.Към всеки прозорец,към всяка мисъл,отговори ми с млечножълт тон.Не бързаше.Съгласи се да ме придружи.Очевидно му станах симпатична,защото грижовно изсуши ботушите ми и по тях се откроиха бели следи.От солта. Наблюдавах го,докъто мълчеше.А мълчеше,защото си играеше с цветовете на улицата и плетеше приказни мозайки.Не исках да го прекъсвам,толкова рядко го бях срещала през последните месеци.Затова вървях мълчаливо близо до него,плувах в очарованието на топлите му конци и се разприказвах със своята чудатост.
Понякога ми се иска да се изгубя из тесните улички в центъра на София.Да се превърна в приказен дух и да се промъкна във всяка благоуханна тясна хлебарничка,във всяка сладкарничка,запушена от умопобъркващ аромат на шоколад,кафе и цигари.Да тършувам из прашасали тавански помещения,оплетена в паяжини.Понякога се усмихвам,докато крача сама по улиците.Често дори допускам,че минувачите не възприемат тази моя усмивка като адекватна.А аз адекватна ли съм?А те дали изобщо ме виждат?
Завих по "Иван Вазов".Завих с вдъхновение.Денят ми звучеше добре,почти прекрасно.Толкова добре,че,когато ме лъхна силна миризма на печени кебапчета,не изпитах раздразнение или досада.Почувствах вълнение и странно облекчение.Почувствах се у дома.Не е необходимо да се опитваме да обясним природата на всяка една тръпка,която ни разтърсва.Необходимо и достатъчно е да я приемем,да признаем,че точно тя ни е изкарала извън кожата ни,че точно тя осмисля утрото,оцветява деня и облекчава нощта ни.Няма защо да приспиваме подбудите,да ги сгъваме и предпазливо да ги крием в задните си джобове.Ако миризмата на току-що изпечено кебапче може да ме развълнува,то аз я приветствам.Защото е хубава и защото ме води.Към мен.Към днес.Към утре.
Удивително е колко търпеливо е слънцето.Почти през целия ден се размотава с мен.Просто така,безпричинно и непретенциозно.Безотговорно.Но благотворно.Усмихвахме се.От момента,в който го видях да пристъпва с приятелска вежливост към мен,спрях да чувам и мисля в сиво.Оцветих мирогледа си в шарено.Развълнувах се.Веднъж.Втори път.И отново.Онзи дългокос слаб човек,седнал в снега,притиснал между глезените си бутилка със замръзнала вода…Развълнува ме смелостта му да удря ритмично по червената капачка с две дървени пръчки и да създава музика.Въпреки озадачените погледи на намръщените минувачи.Въпреки студа.Въпреки моя насърчително-одобрителен поглед.Въпреки света.

За компота и още нещо..

Говоря за себе си често.Твърде често.Но не пиша за себе си.Твърде никога.Твърде боязливо.Твърде несъсредоточено понякога.Особено когато невротичното ми самосъзнание е под силното влияния на поредния пикантен чалга текст,в който „лирическият герой” се обяснява в любов на „безкрайните”крака на лирическата героиня и й пише”6,6,6..”И аз получих много шестици..дори и за краката си.И за нескромна купчинка други неща.Започнаха да говорят за мен много и..често.Твърде често.Дори писаха за мен.Няколко пъти.А аз като че ли наблюдавах всичко това през огромни смешни очила за 3D прожекция..И си поставях оценките сама.Поиска ми се да се възгордея малко и..получи се.Понякога се самоопределям като надменна.Никой друг не е съгласен,защото никой не знае какво си мисля.Понякога..И все пак бях убедена,че не съм се променила кой знае колко,че не съм пораснала,че все още изражението ми е детско и непринудено.Бога ми,не успях дълго да се наслаждавам на заблуждението си.Гледаш надменно,като ледена кралица-каза ми майка ми и все едно ме удари с чук по главата.Сигурно е така,когато използвам градския транспорт в София,помислих си аз с идеята да се утеша.Всички гледат лошо,когато прекарват по 1 час в миризлив автобус,за да се приберат у дома.Имам един приятел,само той не гледа лошо.Дори поздравява хората ей така,без причина,в и извън автобуси,а те го гледат с недоверие и страх.Може би репетират за ролята си във филм на ужасите..Или просто живеят в него.
Една олимпиада,един училищен концерт,един мюзикъл.Една година на напрежение.Като балон,в който се крие тайно послание.Балонът се надува,надува,надува..и се пука в най-критичния момент.Най-подходящия момент.И сред парцаливите цветни парченца по земята съзираш малко сгънато листче.С разкривен мастилен почерк някой е написал:Красивите неща са краткотрайни.Точно песен време.Точно мисъл време.Точно поглед време.Изслушай ги..Помисли ги..Виж ги..
Аз имам странна биография.Като на всички останали.Смея да твърдя,че почти покривам списъка с характеристики на средностатистическия студент-неудачник.Лягам си неприлично късно,не се плаша дори от първата си сесия,пия джин със съквартирантките си и доста често говоря неприлични неща.Съвсем скоро дори осъществих една своя дългогодишна мечта-да спя на фотьойла в чужд апартамент.Беше приключенско,удовлетворително и..ръбесто.
Нямам криминално досие,нищо притеснително(освен предстоящия изпит по Логика).С две,три,четири думи-би трябвало да съм в мир със себе си.Но имам един огромен недостатък,с който просто няма как да се помиря-мисля твърде,прекалено,засилено,извънредно,умопобъркващо много.Това мое любимо занимание е оставило своя незаличим отпечатък и върху физиката ми-необикновено големия ми нос.Моят близък приятел и гений,Оскар Уайлд,ми помогна да осъзная това:”Започне ли да мисли човек,лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело,или в някаква друга подобна уродливост..”(„Портретът на Дориан Грей”).Съдейки по носа си,спокойно мога да заключа,че съм надарена с красив ум или нещо от сорта.Но сякаш всичко на този свят съществува,за да ме опровергае.Моят близък приятел и гений,Оскар Уайлд,изигра ролята на палача(което малко преди това направи майка ми) и отсече:”А умът на високообразованият човек е нещо ужасно.Той е като антикварен магазин,пълен с уродливи и прашни вехтории,чиято оценка е винаги по-висока от действителната им стойност”.Не зная до каква степен ми е угодно да се съглася с този афоризъм.Та нали основната идея на човешкия живот била да се учиш,за да сполучиш?Не се ли очаква от мен да трупам умствен багаж,за да мога един ден да си купя рокля на Gucci?
Говоря за себе си често,но не пиша за себе си.Аз имам странна биография,но нямам криминално досие.Носът ми е голям,не харесвам роклите на Gucci.Умът ми е пълен с разни уродливи и прашни вехтории,които грижовно подреждам всеки ден.Обичам компоти,ям ги предимно,когато нямам пари за храна.Или когато просто ми се дояде.
Обикновени чудатости.Чудатостите на един лауреат.На един артист.На един сноб.На един циник.Нa един песимист.И все пак държа да отбележа,че..да!!! Светът е голям и спасение дебне отвсякъде!

Гатанка:Какво е това нещо,което в един не до там слънчев ден създава блог,пише първата си публикация в него и в същия този ден съвсем неволно,без да иска,я изтрива?Привет!Това съм аз..