Дишам.Вдишвам като смисъл.Като облекчение.С трепетни и скръстени в молитва длани.Сухи и напукани,като сърце.Вдишвам тъмнина,облечена в тамян.Виждам мрежички от светлина.Една.Една едничка думичка и толкоз.Моля.Моля се.За порив,за усмихнатост,за мощ.Мощ над себе си и страховете си.Мощ за продължаване.Мощ за бъдене.Да бъда.Не възхита,не прехваленост,не дори на пиедестал.Само простичко да бъда.Истинност и волност.Воля.Оцветеност.Пламенност и топлина от свещ.
Вдишвам своето вълнение на талази.По-силно се явява от цигарен дим.Малко по-горчиво е обаче.И в неговия храм съм най-смутена,най-несигурна и най-незнайна.Но точно в него искам да остана.С молитвените длани да го милвам.Макар и груби,да го увещават,че няма в джобовете да се скрият и с нервни пръсти да пробиват дупки.Ни в плата,ни в червената ми воля.Няма трепетност и живост там,където има пълна яснота.Слънчевият цвят се ражда в сивото.Вдишвам всеки нервен вопъл не за да го глътна.Искам да опитам от вкуса му.Искам да опитам.