Видях ги.По най-истинския и неподправен начин.Най-милите ми хора.Понякога целенасочено се взирах в грешките им.Боядисвах ги в кърваво червено и ги забивах на кол.Да се видят.Да Ги видят.Да ги видя.Често ги разглеждах непреднамерено.Онова,което търсех,се набиваше на очи без да напрягам зрението си.И те се давеха в широките ми зеници посред нощ,тълпяха се в слепоочието ми и аз не веднъж ги премислях.Тях.Най-милите ми хора.Замервах ги с подигравателни тоналности.Премервах ги.Везната главоломно се накланяше като обезумяла.Ту насам,ту натам.Без никаква проява на послушно постоянство.
Не съм злоблива и зловлечена.Отричам.Не искам да наказвам окончателно.Но само с взиране и щипане човек познава.Своята комедия.Трагедията на другите.Посиних най-любимите си хора не веднъж.С хапливи забележки и етюди,внушаващи вина.Но синините избледняват.След тях остава порив към внимателност.Защо да не синя тогава?
Видях ги.Познах очите и стрелите им.Проникнах в най-червените им пориви.Обикнах сладостната им наивност.Поносих на гърба си килограми от гнева им.Затова са най-любимите ми хора.Защото мога да ги нарисувам.Мога да изрецитирам страховете им.Мога да ги изтанцувам.За какво да си мълча?По-добре е да ги видя.Истински и неподправени.Уплашени.Оголени като фитилчето на тъмна свещ.За да пострадам с тях.Да се кикотя с тях.Да ги помилвам с красноречие.Да се прегърнем в споделеност.