Няма огледало.

Hindi Zahra.Музиката се разлива в мен като топло мляко с малко мед и дъх канела.Пръстите ми са сковани от сутрешния полъх,който пуснах в стаята си през прозореца.Мисля си:имам ли ръце на пианист?Защото,ако пръстите ми се движат по клавишите така леко,както се плъзгат по клавиатурата,то значи мога да творя и музика?
Театър.Глина.Стих.Рисунък.Сцена.Пея.Пея и танцувам.Губя се в изкуството и се откривам.Там съм някой непознат,но винаги напълно себе си.Там съм смелият бунтар и най-свенливата девойка.Там съм черна веда или спяща хубавица.Лудият шапкар или Гаврош.Безименен поет или Превер.Пикасо и необикновен драскач.В безумие или в смирен покой...
Изкуството е акт на сливане със себе си.За да се видиш истински,трябва да се "разопаковаш" и да се огледаш от всички възможни страни.Да осъзнаеш,че ти е предопределено да се разкъсваш между поривите на своя търсещ дух и въпреки това да съумееш да ги подчиниш на себе си.Да пътувате с една и съща каравана.Пътят може и да не е магистрален.Той и без това е толкова досадно равен и асфалтен...Дори полските пътеки понякога крият повече очарование и със сигурност отвеждат до някакво място.Място,което може да е пълно с вълшебства и тайни самодивски общества,въпреки че е възможно да е тясно и прашно.Място без нито едно огледало.
Изкуството е като тайна стая,която току-що,и то съвсем случайно,си открил в дома си.Вратата е тежка и солидна,изработена от черешово дърво.Проядена е от какви ли не скрибуцащи създания,но тя самата не скърца.Отваряш я и се озоваваш в приказка на Братя Грим.Всичко е потънало в прах,но той е златен..В дъното едва мъждука свещ.Не знаеш кой я запалил,но мекият й блясък е приятно топъл и те гали.А стените не се виждат от рафтове,наклонени под тежестта на стари книги с пожълтели страници и странни имена на автори,които не познаваш.Ухае на тамян и старост.На вечност и безвремие.Пред теб-люлеещ стол.Люлее се и тихо пее.Приглася му паркетът под нозете ти.Заслушваш се.Пее се за страсти и копнежи,за дуели,завършващи със смърт,за маскени балове и сладострастни дами,които често се отдават на греха.На стола-затворена кутия,която леко трепва.Вземаш я в ръцете си и сядаш.Столът се люлее сам.Дъхът ти е на пресекулки.Тогава сякаш някой ти подсказва,че в джоба ти е именно ключето.И се оказва прав.Поставяш го в металната ключалка и ключът се завърта сам.Пред смаяните ти очи изплува балерина.Движи се под звуците на Щраус.А под червената й малка сцена откриваш вехт тефтер и намастилено перо...Пиши.Пиши,ти казвам.За всичкото,което си видял и чул.Танцувай с балерината.Изпей мечтите си.Чети за всички живи твари.Ще започнеш да обичаш и праха,и старото.Тук няма огледало.Тук се виждаш в непрозрачните повърхности.Добре дошъл в себе си.
Hindi Zahra.Чепка грозде,окъпана от слънчеви лъчи.Денят започна хубаво.Погледнах се и мисля си,че нещичко видях.

Страх ме е да не се изгубя.Страх ме е да следвам вятъра.Страх ме е да не се сбъднат мечтите ми.Страх ме е дали ще успея да измисля нови,ако старите се сбъднат.Страх ме от сенките,които нощем се разхождат по стените ми.Напомнят ми,че има толкова много неща,които не познавам.От тях се страхувам понякога.Че може да ги опозная и да се уморя.Страх ме да стана по-добра.Страх ме е да нямам за какво да се боря.И да имам.Страх ме е часовникът да не спре изведнъж.Да не се окаже,че времето е свършило,че завинаги е полунощ.Страх ме е от онзи вид хлебарки,които могат да се качват на леглото ми.Страх ме е да не забравя да си заредя картата за градски транспорт.Страх ме от безумно сини очи.Страх ме е да не се влюбя именно защото отчаяно ми се иска.Но как мога да съм сигурна кое е най-доброто за мен..Страх ме е да знам какво ще ми се случи.Страх ме е от гледане на кафе и гледане на карти.Страх ме е да не ми излезе пъпка на носа.Страх ме е от чукане по вратата,когато няма никой вкъщи.Страх ме е да не влезе някой,когото съм очаквала,но който няма работа при мен.Страх ме е от мен самата,защото почти нищичко не знам за себе си,но и ме е страх от това,което ще разбера.В общи линии,страховете ми не са нищо особено.

Харесвам скърцането на паркета.Харесвам танца на светлината,която се носи по издрасканата му повърхност.Понякога долавям очарованието на нещата.Напоследък ми се случва все по-рядко,но когато се възхитя от нещо дребно,се чувствам значима.Днес си запалих ароматизирана пръчка и се заслушах в песента на паркета в стаята.Струва ми се,че не слънцето избира коя повърхност да огрее,а аз.Аз съм тази,която трябва да го пусне вътре.Да му позволи да се заиграе с шарените ъгълчета на стаята.С посивялото ми напоследък въображение.Всъщност,любимото ми занимание е да съм слънчева,но не и задушна.Днес не ме дразни глъчката на жаркия софийски ден.Днес дори не ми е скучно.Започвам да си мисля,че наистина от мен зависи.Та,кой друг,ако не аз,ще дръпне настрана тъмната завеса?Майка ми е на работа...

Пухено..

По дяволите,смахнато!Луда,луда съм до най-мъничкия кръвоносен съд!Къде да ида?При кого?Колко да остана?Да остана ли изобщо?Как бих могла,когато всяка пухена прегръдка се забива в тялото ми като шило?!Нямам мира,нямам търпение да бъда пухена,а страшно ми се иска!
Казват,че се свиква.Първо ти е странно,после спира да ти прави впечатление.Хубаво,обаче аз не искам да ми бъде безразлично.От това най-много ме е страх.Поради тази причина,вероятно,няма да бъда за никого пухена...

Не ме изтривай..

Моля те,възпри безименния пръст на дясната си длан.Не натискай „Backspace”,забрави за “Delete”..Остави ме още малко да помисля.Остави ме да измисля някой глупав отговор,някоя изтъркана причина да те видя за пореден път.Да,не съм особено добра в отговорите,но..нямам право на десетки шансове,нали?Не ме наказвай с притихнало безмълвие,с каквото те наказвам често аз.Просто ме изчакай да въздъхна и..ще си говорим пак.Ще ти разкажа своите слабости една след друга.Ще ти покажа всички хапчета,които гълтам.Ще те посветя в безумните си болести.Само,моля те,не ме изтривай.Но не ме кани да бъда,редом с теб,побъркан член на някоя изтъркана и бездиханна вечност.Покани ме да танцуваме на тази песен,в този миг,под скърцащия съпровод на стария паркет.Помоли ме нещичко да ти изпея,да настръхна,без да обещавам втора песен..
Остави ме още малко да попея.Позволи ми да изпия нещо с теб.А аз ще стискам пръстите на дясната ти длан усилено,докато не решиш да си отидеш.

Тъпо.

Няма ме.Няма ме в предишната ми веселост.Няма ме в безсмисления разговор.Дори и в лиготията ме няма.Няма ме и в пясъчните кули.Има ме във восъчните.Има ме обесена в бръшляна,дишаща все още,вдетенена.Има ме в огризката от ябълка,изпита с жарки устни насаме.Има ме в открехнатото на прозореца,когато вън е тихо и в стаята не влиза грозен шум.Има ме в пропуснатия разговор.В ръкава на зелената ми мъжка риза.Има ме и в кухнята,в торбата с орехи и лешници.Има ме във възела на мръсните кубинки.В неизползваната ми палитра,в неразлистения скицник..Има ме в уютното безредие на портмонето.Там се мъдрят мои стари снимки!Тъпо.Колкото и да се съмнявам понякога,признавам,има ме тук-там..

Отровено ми е..Искам да повърна всички свои опасения..Господи,натровена съм от копнежите и гадните трагедии,които съчинявам и написвам...сам сама!!Не ми се бутат вече разковани колесници..Непрестанно се бода на уродливите пирони,с които нищичко не мога пак да закова.

Един плейлист и тънка мрежа от телесни тръпки..Оглеждам се в червения си лак.Допускам,че се виждам.Днес отказвам да извадя от стария надраскан скрин своите недостатъци.Днес смятам да се похаресам.Едва ли заслужавам,но при всички случаи звучи добре.Може би пък чувството е хубаво.Мислите ми са проядени от доста червеи и допускам,че е време да ги излекувам.Не червеите.
Просто от известно време те се тътрят все в една посока.Правилна или не,няма как да разбера.Винаги ги тегли към огньовете,към далечните и непознати къщи,хора,думи.А когато ги достигнат,бързо им омръзва и започват да си търсят нови.Мислите ми са безпътни,знаете ли?Аз самата не знаех до скоро.Мислите ми са окъсани и болни,знаете ли?Опасявам се,че тихо подозирах.Мислите ми бродят като скитници и страдат от неизцелима вечна жажда.А знаете ли колко бистри ручеи звънтят наоколо?А как тъпчат в тях с изранените си кални нозе моите несретници?
Аз знам.Нали моят пръст е този,който им сочи пътеките?Стръмните пътеки,който никъде не стигат..Безспорно е,че днес се виждам.Присмивам се на глупостта си.Блудница и неуморна!Възможно ли е днес да се харесам?Мисля,че не заслужавам.Но го заслужават клетниците,които обичам.Да,обичам.Не всеки път,не по нормалния начин,но обичам.Ако не успея днес да се харесам,ще опитам отново..утре.

Четири следобед е,а листът ми е празен.Мисля за всичко едновременно и нищо словосъчетано не излиза.Да канализирам мисълта..Наясно съм,че точно това трябва да направя,но не мога да понасям факта,че изобщо съм наясно с нещо.Ако не питам,устата ми пресъхва;ако не търся огнените стружки,замирам...Но продължавам нищо да не знам.Дразнят ме ужасно веселите крясъци от съседната стая.Защо,за Бога?Очевидно съм ужасна.Ако беше тихо,щях да псувам кучетата,защото вместо да скимтят и лаят,дремят в тази част на деня.Когато всичко тъне в затишие,иска ми се буря.Когато съм измокрена до кости от отчаяни порои,разравям облаците прежда,за да търся шепа слънце.
Спокойствие?Тази дума има ли я в тълковния речник?Опасявам се,че да.Подозирам,че означава нещо доста хубаво.Трябва да го прочета аз този речник..Току виж нещо съм запомнила.
Четири и осемнайсет.Диадемата на главата ми убива страшно,но не я свалям.Не мога всеки път,когато нещо ми е неугодно,да го чупя.Поне така казват хората.И все пак..Смятам да се изповядам-страшно много ми се чупи!Ама като знам,че нямам лепило,ми затреперва под сурдинката и стискам зъби.
Затова пиша.Защото листът ми пулсира заедно с учестения сърдечен ритъм на тревогите ми.Защото трепери заедно с неуверените ходове на зениците ми.Защото аз рисувам,пея,клепам с най-различни смехове и гадинки този лист и танцувам по надрасканата му повърхност.Затова копнея..

Не искам нищо ексклузивно-
ела и полегни до мен.
Избягвай да ми обещаваш.
Просто ме гуши цял ден.

Вече нищо не очаквам.
Преценявам всичко на мига.
Само ме стопли и тръгвай,
тичай бързо през снега.

Тичай,да не закъснееш,
някой да не ти се скара...
Аз ще се приспивам тука
с чаша ром и със цигара.

Дишам ли?По дяволите,дишам.
На пристъпи поемам глътки въздух.
Ванилия не искам да мириша-
презирам всички сладки аромати.
Презирам те,защото си ванилия,
защото умириса паметта ми.
Защото няма как да те отпиша,
понеже дланите ми са изстинали.
Изхвърлих всички ароматни свещи,
натиках ги във скъсана торбичка,
но още ми ухае на любовност и
все още бузите ми са горещи...
По дяволите твойто,мойто лято
и пясъка,полепнал по нозете.
След залъка халва горчилка глътнах,
горчилка глътка за събуждане.
Изцапах се със розови мечти и..
но бързо се усетих и измих се.
И с всичко,що на розово прилича,
най-безцеремонно аз простих се.

Призовавам всички свои странности.Надигнете своя бурен вихър и залейте сцената...!Нека да стоя неадекватно,нека бъда изтъкана от безумие.Тъй ще е и днес,и после.Завесата е вдигната отдавна и моята поява е очаквана.Но моят глас е изненада,защото мога всичко да ви кажа.Смятам и да го направя.Привет.Обичате ли драма?Драма няма тук,има само впечатления.Няма пошлост и скандал,само цинизъм.Ако външният ми вид ви притеснява,моля,закрийте с длан неверните си погледи.Само ме послушайте..Ще ви говоря най-безсрамно...За безсънни нощи и тикове от изтъкана нервност,за потискани желания и очни болки..Не си запушвайте ушите,защото тези нощи са и ваши.Защото виждам и в момента как без никаква причина се поклащате в седалките.Защото,от сълзи,или пък може би от ярост,търкате очите си с мръсните си длани.Не искам да останете до края.Но настоявам незабавно да признаете.Признайте,драги събитийници,че моите странности са и винаги ще бъдат не по-малко ваши...

Да не си посмял да ме погледнеш.Не и похотливо,не и с жажда.Позволявам ти да бъдеш безучастен.Ела до мен не веднъж,но не приближавай истински.Внимавай да не ме докоснеш.Опитай да не ме поискаш.Съзерцавай ме безукорно и бледо.Защото ако те усетя,ако те посоча с черния си показалец,мили мой,ще трябва да останеш.Обещавам ти,че няма да е никак страшно.Само ще погледам в страховете ти.Ще ги донапиша в своя тон.Ще запаля свещи с аромат на смисъл и ще те омая с тях.Тогава ще помолиш аромата им да гали вечно ноздрите им.Точно в този миг ще ме обикнеш.Не бързай..Не се втурвай да ме имаш.Изчакай песента да свърши.Тоновете музика понякога ни мамят и прибързваме.Всеки нов акорд е трепет на талази.Не бързай сляпо да му довериш душата си.Ето...чуваш ли пианото?Чуваш ли плача му?Тази нощ скърби за теб,защото ти не бързаш да си тръгваш.Другите напуснаха,но ти отпиваш нов копнеж от нова чаша.Моля те,бъди благоразумен.Остава само още ла минор..И после..После моят глас ще стихне.Ще оставя микрофона и ще дойда.Чуваш ли,нещастнико,ще дойда..Тогава ще потънеш в моя шепот и обаянието ми ще те задави..Тръгни,преди да спре пианото.Иначе ще те поискам.Ще те посоча с черния си показалец.Знаеш ли това какво ще значи?Значи,че ще трябва да останеш.

В тона на стомашните си болки
тананикам си куплет за теб.
Той не е красив и звънък,
римите му са през ред.
Цялата кипя от ведър хаос,
тананикам ли или бълнувам?
Б тона на стомашните си болки
искам с теб да потанцувам..

Колкото по-смъкнати са джинсите ми,толкова по-нахално и освободено се чувствам.Колкото по-провиснала е шапката ми,толкова по-наперено се нося по тротоарите.Връзките на кецовете ми са зелени не защото съм еко,био или прочее ориентирана,а защото дразнят хората.Едно от най-любимите ми неща е да ме гледат с недоумение.Почти ме сочат и с кръвнишките си погледи ме питат:”Къде ти е женствеността?”
Е,в джоба ми е.Не ми пречи да им се оплезя.Забавно ми е да наблюдавам смешните им изражения.Ако видят цветно петно на фона на всичкото сиво,веднага си купуват Vanish и го търкат,докато не остане дупка.А само ако знаеха,че червените им скули приличат на скапани домати!
Понякога полагам неимоверни усилия,за да се слея с тях и да им дам да ме погълнат.Никога не ми се получава.Ако да бъда одобрена означава някой самовлюбен Дон да ме изтрие с гумичка,смятам да пропусна.Отдавна спрях да търся одобрение.
И точно оттогава то започна да ме навещава.Доста рядко,силно предпазливо,но се вясва на прозореца и нещо ми говори.Понякога не го разбирам,не дочувам плахия му шепот.Когато обаче го притисна в някой ъгъл,си изпява всичко.Не съм била чак толкова студена.Очите ми били предимно симпатични.Понякога държанието ми било поносимо до приятно...Срещите ми с него ме заливат с нови тръпки.Редом до хроничната циничност се нарежда светъл порив.Иска ми се...слънце.Виждам в жълто и оранжево!Пожелавам си да се усмихвам.Пожелавам си да съм дете...Да ви поглеждам ведро,без да се замислям колко грозно и безвкусно сте облечени;колко глупаво изглеждате заради мъжете си;колко глупави са те,че се съобразяват с вас!Пожелавам ви дори да не ви обиждам толкова!Или пък не?Не виждам вече Одобрението в стаята..
Не се отчайвайте.Все някога ще ви харесам,но вие мен май никога.Но нищо.Джинсите ми са достатъчно провиснали и гордите ви укори не ме сломяват.Връзките ми са зелени не защото зеленото е любимият ви цвят,а защото вашите са черни.
Добър ден?След срещата ви с мен добър ли е?Добър ще да е май,защото аз ви развълнувах.Не се страхувайте от щракането в главите си.Това е знак,че скоро ще се срещнем пак.По ваша воля.