Четири следобед е,а листът ми е празен.Мисля за всичко едновременно и нищо словосъчетано не излиза.Да канализирам мисълта..Наясно съм,че точно това трябва да направя,но не мога да понасям факта,че изобщо съм наясно с нещо.Ако не питам,устата ми пресъхва;ако не търся огнените стружки,замирам...Но продължавам нищо да не знам.Дразнят ме ужасно веселите крясъци от съседната стая.Защо,за Бога?Очевидно съм ужасна.Ако беше тихо,щях да псувам кучетата,защото вместо да скимтят и лаят,дремят в тази част на деня.Когато всичко тъне в затишие,иска ми се буря.Когато съм измокрена до кости от отчаяни порои,разравям облаците прежда,за да търся шепа слънце.
Спокойствие?Тази дума има ли я в тълковния речник?Опасявам се,че да.Подозирам,че означава нещо доста хубаво.Трябва да го прочета аз този речник..Току виж нещо съм запомнила.
Четири и осемнайсет.Диадемата на главата ми убива страшно,но не я свалям.Не мога всеки път,когато нещо ми е неугодно,да го чупя.Поне така казват хората.И все пак..Смятам да се изповядам-страшно много ми се чупи!Ама като знам,че нямам лепило,ми затреперва под сурдинката и стискам зъби.
Затова пиша.Защото листът ми пулсира заедно с учестения сърдечен ритъм на тревогите ми.Защото трепери заедно с неуверените ходове на зениците ми.Защото аз рисувам,пея,клепам с най-различни смехове и гадинки този лист и танцувам по надрасканата му повърхност.Затова копнея..