Въпреки.

Февруари.Киша.Навъсени лица,скрити под цветни шапки.Кръстовище с локви.А аз тъпчех из локвите и се усмихвах наум.И разговарях със своята смахнатост.Поговорих със слънцето.Накъде,попитах любезно.Към всеки прозорец,към всяка мисъл,отговори ми с млечножълт тон.Не бързаше.Съгласи се да ме придружи.Очевидно му станах симпатична,защото грижовно изсуши ботушите ми и по тях се откроиха бели следи.От солта. Наблюдавах го,докъто мълчеше.А мълчеше,защото си играеше с цветовете на улицата и плетеше приказни мозайки.Не исках да го прекъсвам,толкова рядко го бях срещала през последните месеци.Затова вървях мълчаливо близо до него,плувах в очарованието на топлите му конци и се разприказвах със своята чудатост.
Понякога ми се иска да се изгубя из тесните улички в центъра на София.Да се превърна в приказен дух и да се промъкна във всяка благоуханна тясна хлебарничка,във всяка сладкарничка,запушена от умопобъркващ аромат на шоколад,кафе и цигари.Да тършувам из прашасали тавански помещения,оплетена в паяжини.Понякога се усмихвам,докато крача сама по улиците.Често дори допускам,че минувачите не възприемат тази моя усмивка като адекватна.А аз адекватна ли съм?А те дали изобщо ме виждат?
Завих по "Иван Вазов".Завих с вдъхновение.Денят ми звучеше добре,почти прекрасно.Толкова добре,че,когато ме лъхна силна миризма на печени кебапчета,не изпитах раздразнение или досада.Почувствах вълнение и странно облекчение.Почувствах се у дома.Не е необходимо да се опитваме да обясним природата на всяка една тръпка,която ни разтърсва.Необходимо и достатъчно е да я приемем,да признаем,че точно тя ни е изкарала извън кожата ни,че точно тя осмисля утрото,оцветява деня и облекчава нощта ни.Няма защо да приспиваме подбудите,да ги сгъваме и предпазливо да ги крием в задните си джобове.Ако миризмата на току-що изпечено кебапче може да ме развълнува,то аз я приветствам.Защото е хубава и защото ме води.Към мен.Към днес.Към утре.
Удивително е колко търпеливо е слънцето.Почти през целия ден се размотава с мен.Просто така,безпричинно и непретенциозно.Безотговорно.Но благотворно.Усмихвахме се.От момента,в който го видях да пристъпва с приятелска вежливост към мен,спрях да чувам и мисля в сиво.Оцветих мирогледа си в шарено.Развълнувах се.Веднъж.Втори път.И отново.Онзи дългокос слаб човек,седнал в снега,притиснал между глезените си бутилка със замръзнала вода…Развълнува ме смелостта му да удря ритмично по червената капачка с две дървени пръчки и да създава музика.Въпреки озадачените погледи на намръщените минувачи.Въпреки студа.Въпреки моя насърчително-одобрителен поглед.Въпреки света.