Тук съм.Обичам те.

Когато в гърлото си имам ей такава буца..Когато си припомням на забавен кадър твоето сутрешно събуждане..Когато от кафето си отпивам меки глътки...Когато телефонът ми лежи безмълвен до тревожните ми помисли...Когато се страхувам,да не ме забравиш..Когато преминавам край дома ти..Когато се препъвам от безсилие..Когато се усмихвам като лудите..Когато правя онази физиономия..Когато си поръчвам от чая с карамел..Когато чакам в студа по спирките..Когато си кача крака на пейката..Когато няма кой да ме прекъсне..Когато си купувам синьо сирене..Когато си налея чаша вино..Когато сложа онзи шал с качулката...Когато мина край любимата сладкарница..Когато си припомням на забавен кадър твоето дишане..Тогава те обичам.Тогава те обичам грандиозно.Тогава те обичам не по навик.Обичам те по женския наивен начин.Обичам те през мрънкане и недоволство.Обичам те през възхищение и нежност.Обичам те по истинския начин.
Когато аз не знам къде си..Когато теб те няма..Когато сме далечни..Тогава те обичам най-много.

Виждаш ли мастиленото петънце?
Това е моят стих за теб.
Защото нямам думи да те нарисувам.
Защото нотите за тебе са фалшиви.
Защото струните не са настроени.
Понеже спирам да разбирам.
Понеже нищо вече не е същото.
Понеже всичкото ни е съсипано.
Защото всеки път те искам..
Виждаш ли мастиленото петънце?
Това е моят бледен стих за теб..

-Скучно ми е.
-Целуни ме!
-Господи!
-Нали ти е скучно?Хайде,целуни ме.
-Как?
-С уста?!
-Имам предвид..как така реши да те целувам..?
-Забрави го.
-Целуни ме!
-Как..?
-Нали искаше да те целуна!Целуни ме...
-С уста?
-С какво?
-Добре...Кратко или продължително?
-Забрави.
-Как?Нали искаше да те целуна?
-Господи.Продължително.
-Добре.Кога?
-Какво кога?Сега.
-Добре.Веднага ли?
-Тръгвам си.
-Недей.Целувам те?
-Целуваш ли ме?
-Да,ето.
-Давай.
-Давам де.
-Чакам.
-Целувам значи.
-По дяволите,целуваш или не?
-Ето де,целувам.
-Давай.
/Целуват се/
-Как беше?
-Продължително.
-Хареса ли ти?
-Господи.
-Да забравя?
-Да забравим.

Разбирам и това ме стопява.Разкапвам се безсмислено,защото след малко ще се втвърдя отново.Но ще съм по-призрачна.По-призрачна съм всеки път.Жилките на смисъла ми са износени и скърцат.Разбирам.Разбирам..Приемам го,разбирам..Разбиране,търпение.Аз нямам нужда?Давам,давам,давах..Аз спрях да давам?Спрях да искам?Спрях ли?Спрях.Какво остана?Призрачният восък от копнежите,който се втвърди в безформеност.

Няма огледало.

Hindi Zahra.Музиката се разлива в мен като топло мляко с малко мед и дъх канела.Пръстите ми са сковани от сутрешния полъх,който пуснах в стаята си през прозореца.Мисля си:имам ли ръце на пианист?Защото,ако пръстите ми се движат по клавишите така леко,както се плъзгат по клавиатурата,то значи мога да творя и музика?
Театър.Глина.Стих.Рисунък.Сцена.Пея.Пея и танцувам.Губя се в изкуството и се откривам.Там съм някой непознат,но винаги напълно себе си.Там съм смелият бунтар и най-свенливата девойка.Там съм черна веда или спяща хубавица.Лудият шапкар или Гаврош.Безименен поет или Превер.Пикасо и необикновен драскач.В безумие или в смирен покой...
Изкуството е акт на сливане със себе си.За да се видиш истински,трябва да се "разопаковаш" и да се огледаш от всички възможни страни.Да осъзнаеш,че ти е предопределено да се разкъсваш между поривите на своя търсещ дух и въпреки това да съумееш да ги подчиниш на себе си.Да пътувате с една и съща каравана.Пътят може и да не е магистрален.Той и без това е толкова досадно равен и асфалтен...Дори полските пътеки понякога крият повече очарование и със сигурност отвеждат до някакво място.Място,което може да е пълно с вълшебства и тайни самодивски общества,въпреки че е възможно да е тясно и прашно.Място без нито едно огледало.
Изкуството е като тайна стая,която току-що,и то съвсем случайно,си открил в дома си.Вратата е тежка и солидна,изработена от черешово дърво.Проядена е от какви ли не скрибуцащи създания,но тя самата не скърца.Отваряш я и се озоваваш в приказка на Братя Грим.Всичко е потънало в прах,но той е златен..В дъното едва мъждука свещ.Не знаеш кой я запалил,но мекият й блясък е приятно топъл и те гали.А стените не се виждат от рафтове,наклонени под тежестта на стари книги с пожълтели страници и странни имена на автори,които не познаваш.Ухае на тамян и старост.На вечност и безвремие.Пред теб-люлеещ стол.Люлее се и тихо пее.Приглася му паркетът под нозете ти.Заслушваш се.Пее се за страсти и копнежи,за дуели,завършващи със смърт,за маскени балове и сладострастни дами,които често се отдават на греха.На стола-затворена кутия,която леко трепва.Вземаш я в ръцете си и сядаш.Столът се люлее сам.Дъхът ти е на пресекулки.Тогава сякаш някой ти подсказва,че в джоба ти е именно ключето.И се оказва прав.Поставяш го в металната ключалка и ключът се завърта сам.Пред смаяните ти очи изплува балерина.Движи се под звуците на Щраус.А под червената й малка сцена откриваш вехт тефтер и намастилено перо...Пиши.Пиши,ти казвам.За всичкото,което си видял и чул.Танцувай с балерината.Изпей мечтите си.Чети за всички живи твари.Ще започнеш да обичаш и праха,и старото.Тук няма огледало.Тук се виждаш в непрозрачните повърхности.Добре дошъл в себе си.
Hindi Zahra.Чепка грозде,окъпана от слънчеви лъчи.Денят започна хубаво.Погледнах се и мисля си,че нещичко видях.

Страх ме е да не се изгубя.Страх ме е да следвам вятъра.Страх ме е да не се сбъднат мечтите ми.Страх ме е дали ще успея да измисля нови,ако старите се сбъднат.Страх ме от сенките,които нощем се разхождат по стените ми.Напомнят ми,че има толкова много неща,които не познавам.От тях се страхувам понякога.Че може да ги опозная и да се уморя.Страх ме да стана по-добра.Страх ме е да нямам за какво да се боря.И да имам.Страх ме е часовникът да не спре изведнъж.Да не се окаже,че времето е свършило,че завинаги е полунощ.Страх ме е от онзи вид хлебарки,които могат да се качват на леглото ми.Страх ме е да не забравя да си заредя картата за градски транспорт.Страх ме от безумно сини очи.Страх ме е да не се влюбя именно защото отчаяно ми се иска.Но как мога да съм сигурна кое е най-доброто за мен..Страх ме е да знам какво ще ми се случи.Страх ме е от гледане на кафе и гледане на карти.Страх ме е да не ми излезе пъпка на носа.Страх ме е от чукане по вратата,когато няма никой вкъщи.Страх ме е да не влезе някой,когото съм очаквала,но който няма работа при мен.Страх ме е от мен самата,защото почти нищичко не знам за себе си,но и ме е страх от това,което ще разбера.В общи линии,страховете ми не са нищо особено.