Ден не знам-си-кой..Ден,омазан в шоколадов крем.И слънчевост.Ден развълнуван и трепетен.Накипрен с цветни одежди.Хубав ден.Довиждане!Предай на следващото утро своя чар.Харесва ми.

И миг,и два,и стон,и тих
отнесен розов шепот.
И снежен дъжд от рой сълзи
блести във виолетово.
И златен лъч във ръж-коси
се къпе безнаказано..
от длан дланта изплъзва се
и гмурка се във залеза.
И юда есен зорко бди
над думи неизречени.
И полъхът на нов копнеж
се буди бодър вече.
И сянка с есенни коси
през ръж от болки тича
и в рани са нозете й..
май някой пак обича!

Случвало ли ви се е някога да се удивите от собствената си смелост?Да се погледнете отстрани и да се изумите?Този дързък шемет с надменно-предизвикателен поглед-това аз ли съм?Умираме стотици пъти,но след всяка смърт придобиваме по една нова уродливост.Била тя нагла подигравателна усмивка или стигаща до извратеност разкрепостеност-усещаме я,другите я виждат.Боли при допир с нея.Давай!Предизвикай ме!Нахъсай ме!Да те убода!Да те пронижа!Тръгни си!Ще се върнеш..Ще поискаш пак да те убода..Пак да те убия..Връзките между нас-това са спойките между моите и твоите уродливости.Днес са тънки нишки от добри намерения,след известно време стават плетеница от конопени въжета..После ръждясват.Непостоянство на материята.Но перманентна непрекъсваемост.Иди си!Не се връщай никога.Но ще помниш.Че си ме предизвикал.Че съм те предизвикала.Че съм те оплела в златна паяжина от добронамереност.Че съм те обесила на конопена примка.Че съм те отровила.С ръжда.
Който и да си!Когато и да е..Ще поискаш още.

Алергична съм към критики.Самочувствието ми веднага се обрива..Зачервява се.Но нищо.За утеха някой велик ум е измислил кюфтетата.Да са две.И да са топлички.Ако може с гарнитура,ориз със зеленчуци например.С екзотични подправки,само без критики,ако обичате.Но къде дават така?Няма отърване от тях.Ходиш си насам-натам ей тъй,подсвиркваш си нагличко и -уупси!бум!тряс!-някой ти изсипва отгоре солена критика с черпак и после те "погалва"с него по главицата.Но нека.Сладкото в прекомерни количества вреди.

Шарено.

И вчера,и днес,и утре сме кълба от шарени емоции,в които по неповторим начин са вплетени сребърните нишки на съмнението.Миговете са квадратчета от кръстословица.Понякога ги запълваме адекватно,понякога нямаме химикал.И ги оставяме празни.Съмняваме се..коя е правилната буква и съществува ли такава?Не е ли достатъчно да изберем подходящата,а не непременно онази,която участва в образуването на скучна еднозначна дума?Да попишем безумици..Да подраскаме в квадратчетата.Да порисуваме слънца и смешни човеци с големи носове и накривени шапки.Да превърнем черно-бялата кръстословица в цветна мозайка.Да оживее от цвят.Да се разстели над сивото като вълшебно килимче.Няма да полетим с него.Ще лежим задружно върху килимчето от мека шарена прежда и ще натискаме сивото.И то ще се поумори.Ще задреме.Докато не решим да си отидем.Тогава всичко пак ще стане на квадратчета.И буквоблъсканица.Последвана от драсканици.Защото и вчера,и днес,и всякога сме кълба от шарени емоции,в които по неподражаемо безредие са вплетени златните нишки на лудостта.Лудостта да оцветяваме празните квадратчета,а после да оставяме боите да изсветлеят.И да ограждаме петната с прави линии.Отново.

Оранжево.

Посях беля навсякъде!Лепило по клавиатурата,боички по пода..А бюрото се кипри в оранжево..Защо ги боядисват тези портокали?? Не съм много разхвърляна по принцип,но от 19 години все не мога да си събера нещата в чантата и мисълта в главата.Пакостя средно-статистически,почти ненатрапливо.И редовно си чистя ботушите(с изключение на дните,когато вали).Знам ли..?Уж имам чекмеджета за всяка чуднотия,а около мен всичко е вещи.И беля!И тъй като единственият начин да отговоря на въпросите си,е да се самопосоча като главното отговорно лице за царящото "мазало all over",си измислих оправдание.Разхвърлията храни творческия дух,рекох си и се самопомилвах.И наистина..Какво по-очарователно от стотици(а може би и хиляди)малки трохички,сгушени между копчетата на клавиатурата!?!Viva la уютно безредие!

...

Хей,ти,който следиш за правописните ми грешки и тайничко ми се възхищаваш или явно ми се присмиваш..Ти,който може би дори не знаеш за съществуването на този блог,но ти предстои скоро да го откриеш и да му посветиш част от времето и вниманието си..Ти,който с анонимната си критика си способен да ме изравниш със земята или да ме изстреляш до статус "приповдигнатост с нотки на прекомерна самоувереност".Да,ти..Лека нощ.Не се отказвай от мен!Каня те на по чаша топло капучино тези дни..

..

Не чукай.Просто влез и..нищо.
Безшумно отвори и затвори.
Ела до мен в студеното огнище,
от ледено-зеленото пийни.
Омаян,ще поискаш да останеш.
Окаян,ще обичаш,ще решиш,
че имаш сили всичко да направиш,
че можеш лесно да ме подредиш.
И с пръсти потреперващи ще търсиш
от пъзела най-липсващата част.
И късно,доста късно ще откриеш,
че пъзел,но неподредим,съм аз.
Не дишай.Просто спри и..нищо.
Без ропот замълчи и угасни.
Ела до мен в студеното огнище.
Пийни последна глътка и..заспи.

За отдадеността или От колко внимание се нуждаят жените?

„Мисля,че ти обръщам достатъчно внимание”
Изказване от този вид рядко извиква адекватна реакция у една представителка на нежния пол.Още повече,че подобен „бисер”,отронил се от голямата уста на някой чаровник,канализира педантичната женска мисъл в поне десет различни посоки.Тя неминуемо започва да го перифразира,докато по силата на своята желязна логика не го преобразува в трагичното „Мисля,че изискваш повече внимание,отколкото ти е необходимо”.Преведено на езика на истерията-Да на шоколада!Да на носните кърпички!Да на изключения телефон!
След поредното блокче млечна наслада обаче идва равносметката-дали е имал предвид точно това?Дали не е искал да ме подсети за съществуването и на други индивиди,като например..хм..семейство,приятели,рошав котарак..?!?
Да развееш бялото знаме е далеч по-трудно от това,да приготвиш вечеря за четирима,без да си хващал тенджера през живота си.А да се погледнеш отстрани и да се изсмееш на собствената си глупост-това вече е върхово постижение.Имам чувството,че малките поражения са къде къде по-очарователни от постиженията -с дъх на черен пипер и загоряло..Аз не мога една супа да забъркам,колкото и да се суетя и да я обгрижвам,а изисквам слонски дози внимание.Накъде съм тръгнала ли?Към топлата витрина.Добър ден!Двеста грама ориз със зеленчуци,моля!И един черен шоколад…Днес не съм настроена за подвизи,но утре..Утре ще забъркам супа.

Въпреки.

Февруари.Киша.Навъсени лица,скрити под цветни шапки.Кръстовище с локви.А аз тъпчех из локвите и се усмихвах наум.И разговарях със своята смахнатост.Поговорих със слънцето.Накъде,попитах любезно.Към всеки прозорец,към всяка мисъл,отговори ми с млечножълт тон.Не бързаше.Съгласи се да ме придружи.Очевидно му станах симпатична,защото грижовно изсуши ботушите ми и по тях се откроиха бели следи.От солта. Наблюдавах го,докъто мълчеше.А мълчеше,защото си играеше с цветовете на улицата и плетеше приказни мозайки.Не исках да го прекъсвам,толкова рядко го бях срещала през последните месеци.Затова вървях мълчаливо близо до него,плувах в очарованието на топлите му конци и се разприказвах със своята чудатост.
Понякога ми се иска да се изгубя из тесните улички в центъра на София.Да се превърна в приказен дух и да се промъкна във всяка благоуханна тясна хлебарничка,във всяка сладкарничка,запушена от умопобъркващ аромат на шоколад,кафе и цигари.Да тършувам из прашасали тавански помещения,оплетена в паяжини.Понякога се усмихвам,докато крача сама по улиците.Често дори допускам,че минувачите не възприемат тази моя усмивка като адекватна.А аз адекватна ли съм?А те дали изобщо ме виждат?
Завих по "Иван Вазов".Завих с вдъхновение.Денят ми звучеше добре,почти прекрасно.Толкова добре,че,когато ме лъхна силна миризма на печени кебапчета,не изпитах раздразнение или досада.Почувствах вълнение и странно облекчение.Почувствах се у дома.Не е необходимо да се опитваме да обясним природата на всяка една тръпка,която ни разтърсва.Необходимо и достатъчно е да я приемем,да признаем,че точно тя ни е изкарала извън кожата ни,че точно тя осмисля утрото,оцветява деня и облекчава нощта ни.Няма защо да приспиваме подбудите,да ги сгъваме и предпазливо да ги крием в задните си джобове.Ако миризмата на току-що изпечено кебапче може да ме развълнува,то аз я приветствам.Защото е хубава и защото ме води.Към мен.Към днес.Към утре.
Удивително е колко търпеливо е слънцето.Почти през целия ден се размотава с мен.Просто така,безпричинно и непретенциозно.Безотговорно.Но благотворно.Усмихвахме се.От момента,в който го видях да пристъпва с приятелска вежливост към мен,спрях да чувам и мисля в сиво.Оцветих мирогледа си в шарено.Развълнувах се.Веднъж.Втори път.И отново.Онзи дългокос слаб човек,седнал в снега,притиснал между глезените си бутилка със замръзнала вода…Развълнува ме смелостта му да удря ритмично по червената капачка с две дървени пръчки и да създава музика.Въпреки озадачените погледи на намръщените минувачи.Въпреки студа.Въпреки моя насърчително-одобрителен поглед.Въпреки света.

За компота и още нещо..

Говоря за себе си често.Твърде често.Но не пиша за себе си.Твърде никога.Твърде боязливо.Твърде несъсредоточено понякога.Особено когато невротичното ми самосъзнание е под силното влияния на поредния пикантен чалга текст,в който „лирическият герой” се обяснява в любов на „безкрайните”крака на лирическата героиня и й пише”6,6,6..”И аз получих много шестици..дори и за краката си.И за нескромна купчинка други неща.Започнаха да говорят за мен много и..често.Твърде често.Дори писаха за мен.Няколко пъти.А аз като че ли наблюдавах всичко това през огромни смешни очила за 3D прожекция..И си поставях оценките сама.Поиска ми се да се възгордея малко и..получи се.Понякога се самоопределям като надменна.Никой друг не е съгласен,защото никой не знае какво си мисля.Понякога..И все пак бях убедена,че не съм се променила кой знае колко,че не съм пораснала,че все още изражението ми е детско и непринудено.Бога ми,не успях дълго да се наслаждавам на заблуждението си.Гледаш надменно,като ледена кралица-каза ми майка ми и все едно ме удари с чук по главата.Сигурно е така,когато използвам градския транспорт в София,помислих си аз с идеята да се утеша.Всички гледат лошо,когато прекарват по 1 час в миризлив автобус,за да се приберат у дома.Имам един приятел,само той не гледа лошо.Дори поздравява хората ей така,без причина,в и извън автобуси,а те го гледат с недоверие и страх.Може би репетират за ролята си във филм на ужасите..Или просто живеят в него.
Една олимпиада,един училищен концерт,един мюзикъл.Една година на напрежение.Като балон,в който се крие тайно послание.Балонът се надува,надува,надува..и се пука в най-критичния момент.Най-подходящия момент.И сред парцаливите цветни парченца по земята съзираш малко сгънато листче.С разкривен мастилен почерк някой е написал:Красивите неща са краткотрайни.Точно песен време.Точно мисъл време.Точно поглед време.Изслушай ги..Помисли ги..Виж ги..
Аз имам странна биография.Като на всички останали.Смея да твърдя,че почти покривам списъка с характеристики на средностатистическия студент-неудачник.Лягам си неприлично късно,не се плаша дори от първата си сесия,пия джин със съквартирантките си и доста често говоря неприлични неща.Съвсем скоро дори осъществих една своя дългогодишна мечта-да спя на фотьойла в чужд апартамент.Беше приключенско,удовлетворително и..ръбесто.
Нямам криминално досие,нищо притеснително(освен предстоящия изпит по Логика).С две,три,четири думи-би трябвало да съм в мир със себе си.Но имам един огромен недостатък,с който просто няма как да се помиря-мисля твърде,прекалено,засилено,извънредно,умопобъркващо много.Това мое любимо занимание е оставило своя незаличим отпечатък и върху физиката ми-необикновено големия ми нос.Моят близък приятел и гений,Оскар Уайлд,ми помогна да осъзная това:”Започне ли да мисли човек,лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело,или в някаква друга подобна уродливост..”(„Портретът на Дориан Грей”).Съдейки по носа си,спокойно мога да заключа,че съм надарена с красив ум или нещо от сорта.Но сякаш всичко на този свят съществува,за да ме опровергае.Моят близък приятел и гений,Оскар Уайлд,изигра ролята на палача(което малко преди това направи майка ми) и отсече:”А умът на високообразованият човек е нещо ужасно.Той е като антикварен магазин,пълен с уродливи и прашни вехтории,чиято оценка е винаги по-висока от действителната им стойност”.Не зная до каква степен ми е угодно да се съглася с този афоризъм.Та нали основната идея на човешкия живот била да се учиш,за да сполучиш?Не се ли очаква от мен да трупам умствен багаж,за да мога един ден да си купя рокля на Gucci?
Говоря за себе си често,но не пиша за себе си.Аз имам странна биография,но нямам криминално досие.Носът ми е голям,не харесвам роклите на Gucci.Умът ми е пълен с разни уродливи и прашни вехтории,които грижовно подреждам всеки ден.Обичам компоти,ям ги предимно,когато нямам пари за храна.Или когато просто ми се дояде.
Обикновени чудатости.Чудатостите на един лауреат.На един артист.На един сноб.На един циник.Нa един песимист.И все пак държа да отбележа,че..да!!! Светът е голям и спасение дебне отвсякъде!

Гатанка:Какво е това нещо,което в един не до там слънчев ден създава блог,пише първата си публикация в него и в същия този ден съвсем неволно,без да иска,я изтрива?Привет!Това съм аз..