Виждаш ли мастиленото петънце?
Това е моят стих за теб.
Защото нямам думи да те нарисувам.
Защото нотите за тебе са фалшиви.
Защото струните не са настроени.
Понеже спирам да разбирам.
Понеже нищо вече не е същото.
Понеже всичкото ни е съсипано.
Защото всеки път те искам..
Виждаш ли мастиленото петънце?
Това е моят бледен стих за теб..

-Скучно ми е.
-Целуни ме!
-Господи!
-Нали ти е скучно?Хайде,целуни ме.
-Как?
-С уста?!
-Имам предвид..как така реши да те целувам..?
-Забрави го.
-Целуни ме!
-Как..?
-Нали искаше да те целуна!Целуни ме...
-С уста?
-С какво?
-Добре...Кратко или продължително?
-Забрави.
-Как?Нали искаше да те целуна?
-Господи.Продължително.
-Добре.Кога?
-Какво кога?Сега.
-Добре.Веднага ли?
-Тръгвам си.
-Недей.Целувам те?
-Целуваш ли ме?
-Да,ето.
-Давай.
-Давам де.
-Чакам.
-Целувам значи.
-По дяволите,целуваш или не?
-Ето де,целувам.
-Давай.
/Целуват се/
-Как беше?
-Продължително.
-Хареса ли ти?
-Господи.
-Да забравя?
-Да забравим.

Разбирам и това ме стопява.Разкапвам се безсмислено,защото след малко ще се втвърдя отново.Но ще съм по-призрачна.По-призрачна съм всеки път.Жилките на смисъла ми са износени и скърцат.Разбирам.Разбирам..Приемам го,разбирам..Разбиране,търпение.Аз нямам нужда?Давам,давам,давах..Аз спрях да давам?Спрях да искам?Спрях ли?Спрях.Какво остана?Призрачният восък от копнежите,който се втвърди в безформеност.