Дишам.Вдишвам като смисъл.Като облекчение.С трепетни и скръстени в молитва длани.Сухи и напукани,като сърце.Вдишвам тъмнина,облечена в тамян.Виждам мрежички от светлина.Една.Една едничка думичка и толкоз.Моля.Моля се.За порив,за усмихнатост,за мощ.Мощ над себе си и страховете си.Мощ за продължаване.Мощ за бъдене.Да бъда.Не възхита,не прехваленост,не дори на пиедестал.Само простичко да бъда.Истинност и волност.Воля.Оцветеност.Пламенност и топлина от свещ.
Вдишвам своето вълнение на талази.По-силно се явява от цигарен дим.Малко по-горчиво е обаче.И в неговия храм съм най-смутена,най-несигурна и най-незнайна.Но точно в него искам да остана.С молитвените длани да го милвам.Макар и груби,да го увещават,че няма в джобовете да се скрият и с нервни пръсти да пробиват дупки.Ни в плата,ни в червената ми воля.Няма трепетност и живост там,където има пълна яснота.Слънчевият цвят се ражда в сивото.Вдишвам всеки нервен вопъл не за да го глътна.Искам да опитам от вкуса му.Искам да опитам.

Нямаше ли кой да ми каже?Имаше.Нямаше ли кой да го чуе?Нямаше.Светът беше пред мен,до мен,под мишница,в очите ми.Свободата беше тъничка окова.Но сега ми е нашийник.С шипове.Да мога всичко да си мисля,да си искам,да отивам,да се връщам,да обръщам гръб насам натам-можех всичко,мога го и днес.Но ми тежи.Тежа от безтегловност.Потъвам в безидейност.И несигурност.И тъпо,тъпо,тъпо топката в стомаха тъпкано притиска слабата ми смелост.И надуват се от слабост и нозете ми, и волята..

Край.Достатъчно.Стига.Не мога повече.Не искам повече.Достатъчно.Не виждам смисъл.Край.С едничка дума или словосъчетание приключваме,отричаме,отхвърляме.С едничък отровен поглед изпиваме животите на дните си.На мечтите си.На хората,с които ги обвързваме.Кога наистина е времето за спиране обаче..никъде не пише.Никой не говори.Само тишина и недомлъвки.Видна недодяланост.Да приключа.Трябва ми мотив.Мотиви-казан със супа да забъркаш.Причинност-очевидна.Нагласена и добре измислена.А кураж?
Ъъъм,простете,да сте срещали един Кураж?Облечен е в неясни тонове,с прошарено-разрошена коса.Накуцва леко.Пуши.Очите му са сивкаво-графитени.Блестят като желание.Освен това не е общителен.Не заговаря никого.Говори сам със себе си.На себе си,с шарено-комичен плам.Мирише на тамян и огненост.По-скоро си е адски луд.Той,да,него,него търся.Не може да не сте го зървали поне.Броди из всичкото и се оглежда налудничаво.Оглежда се за мен.За теб.За нас.За вас.За всички.Ние да го заговорим.Да го поканим вътре,в топлите туптежи на своите кървави стаи.Да го почерпим чаша благост и да дарим на кокалестите му пръсти стръкче от чудесно намерение.Да го приемем.В себе си,за себе си,за дълго,ако не завинаги.
"Край" не означава винаги раздяла и горчивина.Идва краят и на лошите неща.И съмнението,и раздразнението,и най-раздиращата болка имат свои срокове на годност.И те окапват,изтичат като ненужна гнясна мазнина от стария фритюрник на малкия ни Ад.Понякога сам Краят е Начало.На нови смисли и трептения.На нови заключения и заклинания.Достатъчно на всичкия гнетеж.В метежен бунт неизживените пориви на време или късно изриват закостенялостта.Сега сме тук,сами,ядосани,с юмручени ръце и тежки стъпки,изправени пред сенките на своите собствени неща.Мечти и страхове,забравени отдавна.Ще ви разчистим.Някои ще се спасят.Другите ще ги изчистим.Оцелелите ще ги изкъпем,срешем и нахраним.Ще ги напишем с нови,Главни букви.Няма утопичност тук.Има личностен конфликт и..подтик за решение.Когато нещо ме души,умирам или удушавам него.
Горим.Претегляме.Горим.Решаваме.И все горим.