Един плейлист и тънка мрежа от телесни тръпки..Оглеждам се в червения си лак.Допускам,че се виждам.Днес отказвам да извадя от стария надраскан скрин своите недостатъци.Днес смятам да се похаресам.Едва ли заслужавам,но при всички случаи звучи добре.Може би пък чувството е хубаво.Мислите ми са проядени от доста червеи и допускам,че е време да ги излекувам.Не червеите.
Просто от известно време те се тътрят все в една посока.Правилна или не,няма как да разбера.Винаги ги тегли към огньовете,към далечните и непознати къщи,хора,думи.А когато ги достигнат,бързо им омръзва и започват да си търсят нови.Мислите ми са безпътни,знаете ли?Аз самата не знаех до скоро.Мислите ми са окъсани и болни,знаете ли?Опасявам се,че тихо подозирах.Мислите ми бродят като скитници и страдат от неизцелима вечна жажда.А знаете ли колко бистри ручеи звънтят наоколо?А как тъпчат в тях с изранените си кални нозе моите несретници?
Аз знам.Нали моят пръст е този,който им сочи пътеките?Стръмните пътеки,който никъде не стигат..Безспорно е,че днес се виждам.Присмивам се на глупостта си.Блудница и неуморна!Възможно ли е днес да се харесам?Мисля,че не заслужавам.Но го заслужават клетниците,които обичам.Да,обичам.Не всеки път,не по нормалния начин,но обичам.Ако не успея днес да се харесам,ще опитам отново..утре.

Четири следобед е,а листът ми е празен.Мисля за всичко едновременно и нищо словосъчетано не излиза.Да канализирам мисълта..Наясно съм,че точно това трябва да направя,но не мога да понасям факта,че изобщо съм наясно с нещо.Ако не питам,устата ми пресъхва;ако не търся огнените стружки,замирам...Но продължавам нищо да не знам.Дразнят ме ужасно веселите крясъци от съседната стая.Защо,за Бога?Очевидно съм ужасна.Ако беше тихо,щях да псувам кучетата,защото вместо да скимтят и лаят,дремят в тази част на деня.Когато всичко тъне в затишие,иска ми се буря.Когато съм измокрена до кости от отчаяни порои,разравям облаците прежда,за да търся шепа слънце.
Спокойствие?Тази дума има ли я в тълковния речник?Опасявам се,че да.Подозирам,че означава нещо доста хубаво.Трябва да го прочета аз този речник..Току виж нещо съм запомнила.
Четири и осемнайсет.Диадемата на главата ми убива страшно,но не я свалям.Не мога всеки път,когато нещо ми е неугодно,да го чупя.Поне така казват хората.И все пак..Смятам да се изповядам-страшно много ми се чупи!Ама като знам,че нямам лепило,ми затреперва под сурдинката и стискам зъби.
Затова пиша.Защото листът ми пулсира заедно с учестения сърдечен ритъм на тревогите ми.Защото трепери заедно с неуверените ходове на зениците ми.Защото аз рисувам,пея,клепам с най-различни смехове и гадинки този лист и танцувам по надрасканата му повърхност.Затова копнея..