За чашата в оранжево и синьо.За тихите въздишки сутрин.За слънцето,което се прокрадва.За мириса на пролет и очаквано.За хрупкавите ми надежди.За глътките изпъстрен въздух.За люляка.За скърцането на вратата.За шкафа,който тихо хлопва.За връзката от черно кадифе.За книги с интересни думи.За прах и за трохи.За веселост.За тонове изпито раздразнение.За повея на тишината.За шум и многоцветен крясък.За всичко мога да разкажа.Приказка.За главните герои.За теб и мен.За тях.За вас.За смелите ни въдици.За смешния ни улов.Улов.Ето я развръзката..Края няма да напиша аз.

Срок на годност.

Picture this.Хипотетично.Стройна хубавица с дълга слаба шийка и тънки пръсти.Лебед.Самодива.Покахонтас.Стига.
Picture this.Съвсем наистина.Стройна хубавица(относително) с дълга слаба(относително)шийка и тънки(Моля?!?!?)пръсти.Да се представя.Приятно ми е.Аз.Четвъртък сутрин.И завинаги.
Яде ме.В повечето случаи не знам какво.Не знам защо.Днес обаче ми е ясно.Ръцете ми,тези поразително подобни на малки колбасчета пръсти,треперят често,но не толкова често,че да не мога да си служа с тях.Благодаря ви,хей ръчички.Благодарение на вас обслужвам адекватно музите си.С вас именно мачках глина.Вас изцапах.С вас оцветявах слънца.Вас наклепах в синъо и мечти.С вас отворих заветния пакет бутер тесто и оформих онези некадърни(но вкусни!) банички.
Простете ми.Защото от смущаващо дълго време насам единственото,за което ви използвам,е да си пудря носа и да натискам машинално копчетата на трохясалата клавиатура.
Няма ми я.Музата ми я няма.Защо да ви заблуждавам,мои дебелички,грубовати пръстчета?Всеки ден ви успокоявам.Утре,казвам,утре ще я поканя.Тя ще дойде.Може би е в съседната стая.Или дори по-близо.В чекмеджето-бардак в дясно от мен.Но утре идва.Преваля пладне.Настава вечер.Второ утре.Трето.Не тъжете.Защо я няма,проплаквате.Ти си виновна.Аз ли,озадачавам се.Щом не иска да дойде,как да я накарам.Насила?Да я вържа с примка около красивото вратле и да я чакам отегчено,докато реши да ми изплюе вдъхновение?Неверница,обвинявате ме вие,безпомощните ми ръчички.Обиждам се.Не може да сте прави.Не може..
Прави сте,по дяволите.Сърбеж.Копнеж.По гъдел от позната муза.По трепет от появата на нова.Виновна съм.Неверна съм.Не трябва.Не мога вечно да седя вдървена пред вкоравения поглед на монитора и да критикувам Нея,че ме е забравила.Че Ни е забравила.Друг забрави.Аз.
Ще е почакам пред вратата.Отварям чекмеджето.О,невернице,надникни във друга стая.Може би се крие там,а може би открито и величествено твори със пръстите на някой друг.Не може?Може.Аз я изоставих.Музо.Как да те умилостивя?Бисквитка?Мил поглед?А сълза?Ела.Ела да ме вживиш,защото мразя да угасвам.

Съвет-не се поглеждайте,ако не сте готови да се видите.Не напудрения образ в огледалото.Не високомерния израз.Не смачканите във фалшива усмивка устни.Не.Не е това.Не е това,което изисква подготовка,за да бъде видяно.Отражението в лъскавата повърхност-то е само шушулка от фъстък.Онова,което е навлечено с нея,то е главоблъсканицата.То е миш-машът.То е страхотията.Защото,ако надзърнеш под шушулката,ако се Видиш,ако се Огледаш,може и да се Смутиш.Доволно,премного,даже доста.Може да се отвратиш.Но може още,в следствие от покрусата,да стигнеш до сътворяването на някоя умнотия.Като например-вълнуващо е да се носиш по течението,но е хубаво понякога да се вкопчваш в някоя,висяща от не-знам-си-къде,клонка.Защото,драги Вие там четящи,възпрепятствани или не,но критични и смутени доста понякога,трябва добре да знаете,че и течението не се лута съвсем безцелно.И то има посока..