От часове наред провеждам странни разговори.На по чашка дъжд и мъдрост.Разговарям в тиха стая,сред облачета евкалиптов мирис.Сред дремещата светлина.Разговарям със копненията.С мозаичното им естество.Някои се червенеят,други са забулени в сиво-черно.Редуват се у мен като у стара филмова лента.И винаги пристигат оцветени все във същите нюанси,ала понякога са по-наситени,друг път са като изтрити с гумичка.Като деним.Измивам ги с поток от въпросителни..Защо сега връхлиташ? А защо не вчера? И кога отлиташ? Как да те измеря? Те,копненията,мълчаливо ме обгръщат и..приспиват краткотрайно демоницата на любопитството.По-късно ще говорим,утре,след известно време..Никога.Все това невинно ми напяват.А Малкият принц у мен тропа усърдно-инатливо с крак и пита,вика,къса въздуха.Защооо?
Восъчни сме.Восъчна съм.И всеки ден,и всеки миг,и в радиуса на всеки смисъл до овъгления от пламъци фитил на моето бъдене като от никъде долита новият Копнеж.Същият Копнеж.И онзи от преди.И утрешният също.Със своята магична пръчица(игла със забучено на острия й връх въгленче) докосва мен.И восъкът по крайниците ми омеква.Докосва теб.А аз съм вече разтопеност.И пламъкът дълбае в тялото ми по фитила.И ме сгрява и разтича.И ..загасва.
Копнение.По страсти.По лица.По звук.По вдъхновение.По допир.По благоухание.По смисъл.И по съдържание.Палиш.И угасваш.И загасваш.Погасяваш.Подкосяваш.Аз ли?Аз отново се събрах от пода.Моделирах своето тяло,същото е.Но същността си не успях.Защото регистрирах нещо ново.По вените ми тича нов импулс.Прилича ми на трепет.И на електричество.На дух.Прилича ми на еволюция.На неспокоен пулс.Така е тук,сега,след миг,завинаги.Защото сме от восък.Преливаме от едно състояние в друго.Пластични.Пластелинени.И както се топим и тлеем,така се вкоравяваме.Без дим.
